От какво е изградена вселената?
Науката смята, че някои от най-миниатюрните градивни блокове, изграждащи нашия свят, са атомите. Един атом е изграден от пластове електрони, както и от ядро, което е изградено от протони и неутрони.
Ако погледнем още по-надълбоко, ще открием, че протоните и неутроните са изградени от изключително малки частици, наречени кварки. Още по-надълбоко ние достигаме неутрино – една от най-миниатюрните частици, познати на съвременната наука.
Неутриното е много малко, толкова малко, че някои физици смятат, че няма маса. Милиони от тези частици, излъчвани от Слънцето всеки ден, минават през телата ни, сякаш не съществуваме. Ако продължим нашето пътешествие към дори още по-малките частици, ще навлезем в непозната територия, която повдига въпроси, които не дават мира на квантовите физици.
Откакто Демокрит предполага съществуването на „атом“ и „невидими частици“, преди повече от две хилядолетия, вътрешната структура на атома е не само открита, но и неговото деление на още по-малки частици също е установено. Но както за протоните, неутроните и електроните навремето се вярваше, че са най-малките градивни частици на вселената, откритието на множество по-малки частици тласкат пътуването към все по-миниатюрното. Въпреки това, сме достигнали тази точка само концептуално – няма съществуващ инструмент, който да ни покаже как изглеждат тези миниатюрни частици. Така че, кои са най-малките частици?
Последните открития в квантовата физика допускат, че съществува и дори по-миниатюрен свят – според теорията на суперструните. Според физиците, частиците като неутрино, различните видове кварки, мезони, лептони и бозони и други са „видимото“ проявление на малки струни от невъобразима микроскопичност. Теорията на струните предполага, че тези кълба от субатомна „прежда“ вибрират постоянно и различни форми на вибрации се появяват пред очите на наблюдателя като различни видове частици.
В тази точка, нашите изследвания достигат до ниво, което е много трудно, човек дори да си го представи: предполагаемите фундаментални струни имат приблизителен диаметър от една милионна от една трилионна от една трилионна от сантиметъра. Фактически, учените смятат, че тези фундаментални струни дори не заемат никакъв обем в пространството. Но това, че тези основни градивни блокове не притежават обем, води до невероятен парадокс на материята – че тя не съществува.
По-голямата част от обема на атома е празно пространство. Ако можехме да увеличим атом, така че диаметърът му да достигне 200 метра, ядрото в средата, щеше да е с размери на песъчинка, а електронният облак, на практика невидим, ще обикаля ядрото на разстояние от 100 метра. Наблюдаваме подобни явления на тези в микрокосмоса също и в макрокосмоса.
Материя, която науката нарича „тъмна материя“, която изгражда повече от 90 процента от Вселената, продължава да бъде загадка за модерната астрофизика, която, въпреки че не може да я засече, наблюдава гравитационното ѝ въздействие върху галактиките.
Костенурки по целият път надолу
В своята книга от 1979 г. „Мозъкът на Брока: отражения на романтиката на науката“, известният астроном Карл Саган използва апокрифна история за да опише природата на Вселената.
Историята е за западен пътешественик, който моли ориенталски философ да му опише природата на света. Философът му обяснил, че той е огромна топка носеща се на гърба на костенурка. Тогава пътешественикът попитал върху какво стои костенурката. Философът отговорил, че под нея има друга костенурка. Пътешественикът продължил да пита, какво има под поредната костенурка и отговорът винаги бил: друга костенурка. Саган илюстрира космологична теория, известна като безкрайна регресия, според която няма крайно ниво на материята към микрокосмоса на макрокосмоса – просто тя продължава безкрайно.
От тази перспектива, ако можем да умалим себе си до значително малки размери и влезем в проявлението на подобно малка вселена, със съответно малки по размер хора, планини и реки – няма ли фундаменталните частици на тази малка Вселена да са проявлението на дори още по-малка Вселена и т.н?
Тази невъобразима идея избягва от обхвата на съвременната наука, но не и на древната мъдрост. Буда Шакямуни е казал, че в една песъчинка има три хиляди свята, и че във всеки един от тези три хиляди свята има песъчинки, в които има три хиляди свята. Древната китайска философия също приема подобни възгледи. Но това ли е краят на пътешествието ни? Нищо ли няма да намерим, освен още костенурки?
Колко далеч е човек от това, да идентифицира фундаменталните градивни частици на вселената? Могат ли те да бъдат достигнати или можем само да си представяме изненадите, които ни чакат по пътя към безкрайността? Миниатюрни хора, може би? Частици, напълно различни от тези, които познаваме? И защо съществува всичкото това празно пространство? „Всичко, което виждаме в света, е илюзия“ е древно изказване от будизма. Докато много смятат, че това изречение е чисто философско, може би то сочи пътя към по-голямата истина при пътуването ни към есенцията на материята.
