призракът на комунизма управлява запад

Медията "Епок Таймс" публикува серия от преводи от китайски език на нова книга със заглавие "Как призракът на комунизма управлява нашия свят" на Редакционната колегия на книгата "Девет коментара за комунистическата партия".


Съдържание (продължение)

6. Новите марксисти, които боготворят Сатаната
7. Дългият поход през институциите
8. Политическата коректност: дяволската полиция на мисълта
9. Разпространението на социализма в Европа
10. Защо се хващаме на номерата на Дявола?

Препратки (продължение)


6. Новите марксисти, които боготворят Сатаната

Когато през 60-те години на 20-и век уличната революция на младежи в Западна Европа бе в разгара си, един човек отхвърли техните наивност, откровеност и идеализъм. "Ако истинският радикал установи, дългата коса издига психологически бариери пред комуникацията и организацията, той си реже косата", казва той. Този човек е Сол Алински, радикален активист, който пише книги, преподава на студенти и лично ръководи прилагането на своите теории; накрая става "паракомунистически" агитатор с най-пагубно влияние за десетилетия.

Освен че боготвори Ленин и Кастро, Алински изрично възхвалява самия дявол. В книгата му "Правила за радикали", един от епиграфите гласи: "Нека не забравяме поне едно направено през рамо признание за най-първия радикал: от всички наши легенди, митология и история (и кой знае къде свършва митологията и започва историята — или кое е легенда и кое история), първият познат на човека радикал, който въстава срещу установения ред и го прави толкова ефективно, че най-малко печели свое собствено кралство — е Луцифер."

Причината Алински да бъде най-точно определян като "паракомунист" е, че, за разлика от "старото ляво" (ляво в политиката) през 30-те години на 20-и век и "новото ляво" (ляво в културата) през 60-те години на 20-и век, Алински отказва да опише утвърдително своите политически идеали. Цялостното му гледище е, че светът има "имащи", "малко повече имащи" и "нямащи". Той призовава "нямащите" да въстанат срещу "имащите" на всяка цена и да вземат богатството и властта, за да постигнат напълно "равнопоставено" общество. Алински се стреми да вземе властта с всякакви средства, докато в същото време унищожава съществуващата социална система. Наричан е "Ленин на посткомунистическото ляво" и "‚Сун Дзъ‘ на посткомунистическото ляво". [1]

В "Правила за радикали", публикувана през 1971 г., Алински систематично излага своята теория и методи за организиране на общността. Тези правила включват: "тактика, която се проточва твърде дълго, става спирачка", "поддържай натиска", "заплахата обикновено е по-ужасяваща от самото нещо", "осмиването е най-мощното оръжие на човека" и "набележи целта, замрази я, персонализирай я и поляризирай". [2] Правилата му се свеждат до използването на безскрупулни средства за постигане на целите му и вземане на властта.

Характерът на привидно сухите правила за организация на общността става ясен, когато биват приложени в реалния свят. Когато Виетнамската война все още продължава през 1972 г., Джордж Х. У. Буш, тогава посланик на САЩ в ООН, изнася реч в Тулейнския университет в Луизиана, САЩ. Студенти в университета, които са срещу войната, търсят съвет от Алински, който казва, че протестиране с обичайните методи вероятно просто ще завърши с изключване на студентите. Така той предлага те да носят облекло на ку-клукс-клан, и винаги, когато Буш защитава Виетнамската война, те да застават с плакати и да скандират: "ККК подкрепя Буш!". Студентите го правят "по много успешен и привличащ вниманието начин". [3]

Алински и неговите последователи се радват на два други протеста, планирани от него. През 1964 г., по време на преговори с градските власти на Чикаго, Алински представя план за организиране на 2500 активисти, които да заемат тоалетните на международното летище О'Хеър, едно от най-натоварените в света, с цел блокиране на дейността му. Преди да го приведе в действие, Алински издава плана и така принуждава властите да преговарят. [4]

За да принуди Кодак, най-големия работодател в Рочестър, Ню Йорк, да увеличи дела на чернокожи спрямо бели служители, Алински възприема подобна тактика. Възползвайки се от важна културна традиция в града—предстоящ концерт на Рочестърския филхармоничен оркестър — Алински планира да купи стотици билети за свои активисти и предварително да ги нахрани с печен боб, за да напълнят театъра и да провалят спектакъла с неприятни газове. Замисълът не се осъществява, но заплахата за него, както и други тактики на Алински, подсилват позицията му в преговорите.

Книгата на Алински го представя като зловещ, неприветлив и пресметлив човек. Употребата му на "организиране на общността" е наистина форма на постепенна революция. [5]

Разликите между Алински и неговите предшественици са няколко. Първо, и старите, и новите леви са поне идеалистично настроени в своята реторика, докато Алински лишава "революцията" от идеалистичната ѝ облицовка и я изобличава като гола борба за власт. Когато провежда обучение за "общностните организации", рутинно пита учениците: "Защо има нужда от организация?" Някой би си помислил, че го прави, за да им помогне, но Алински в отговор изревава: "Искате организация с цел власт!" [6]

В обучителния наръчник, следван от последователите на Алински, се казва: "Не сме добродетелни, ако не искаме власт. ... Истински страхливци сме, ако не искаме власт"; и "Властта е нещо добро. ... Липсата на власт е зло." [7]

Второ, Алински не мисли много за младежите бунтари от 60-те години на 20-и век, които са открито срещу правителството и обществото. Той набляга, че когато е възможно, човек трябва да стане част от системата, докато чака благоприятен момент да я подкопае отвътре.

Трето, крайната цел на Алински е да подкопава и унищожава, а не да носи полза на коя да е група. Така, при реализирането на своя план, е необходимо Алински да крие истинската цел зад значими за местната общност или измислени цели — които изглеждат разумни и безобидни сами по себе си — за да мобилизира за действие огромни тълпи от хора. Когато хората свикнат да бъдат мобилизирани, е сравнително лесно да бъдат мобилизирани да действат за по-радиклани цели.

В "Правила за радикали" Алински казва: "Всяка революционна промяна трябва да се предхожда от пасивно, утвърдително, непредизвикателно отношение към промяната сред народните маси. ... Помнете: щом организирате народа около нещо общопризнато като замърсяването например, тогава организираният народ е готов за действие. Оттам стъпката до 'политическо замърсяване' и 'замърсяване на Пентагона', е малка и естествена."

Водач от "Студенти за демократично общество", силно повлиян от Алински, ясно дефинира радикализирането на протестите: "Проблемът никога не е самият проблем; проблемът е винаги революцията." Радикалните леви след 60-те години на 20-и век са дълбоко повлияни от Алински и винаги обръщат реакцията на социалните проблеми в недоволство към статуквото, ползвайки я като трамплин за революционната кауза.

Четвърто, Алински превръща политиката в партизанска война без ограничения. Докато обяснява стратегията си за организирането на общността, Алински казва на своите последователи, че трябва да удрят по очите, ушите и носа на врага. Както пише в "Правила за радикали": "Първо очите: ако сте организирали огромна, масова народна организация, може да парадирате визуално с нея пред врага и открито да показвате своята мощ. После ушите: ако организацията ви е с малко хора, тогава направете като Гедеон: пазете броя членове в тайна, а вдигнете глъчка, която ще накара слушателя да вярва, че организацията ви има много повече хора, отколкото са в действителност. Накрая носа: ако организацията ви е твърде малобройна дори за вдигане на шум, усмърдете мястото."

Пето, от действията си на политическата арена, Алински набляга на използването на най-зловещите страни на човешката природа, включително мързел, алчност, завист и омраза. Понякога, участници в негови кампании получават малки облаги, но това само ги прави по-цинични и нагли. С цел да подкопае политическата система и обществения ред в свободните страни, Алински с радост води своите последователи към морален крах. От това можем да заключим, че ако наистина беше спечелил властта, той нямаше нито да се грижи за, нито да пожали своите бивши другари.

Десетилетия по-късно, две значими фигури в американската политика, силно повлияни от Алински, спомагат за въвеждане на тихата революция, която подкопава американската цивилизация, традиции и ценности. В същото време, безскрупулните, неограничени партизански, подобни на война протести, за които се застъпва Алински, стават популярни в Америка през 70-те години на 20-и век. Това става ясно от протестите с повръщане от 1999 г. срещу Световната търговска организация в Сиатъл (където протестиращи поглъщат лекарство, провокиращо повръщане, и след това групово повръщат на площада и в конферентния център), движението "Окупирай Уолстрийт", движението "Антифа" и така нататък.

Прави впечатление, че в първите страници на "Правила за радикали", Алински дава своето "признание на най-първия радикал", Луцифер. По-късно, в интервю за списание "Плейбой" малко преди смъртта си, Алински казва, че когато умре, "безусловно ще избере да иде в ада" и ще започне организация на пролетариата там, тъй като "те са моят тип хора". [8]

7. Дългият поход през институциите

Антонио Грамши, виден италиански комунист, прокламира идеята за провеждане на "Дългия поход през институциите". Той открива, че е трудно да подбудиш хората с вяра, да започнат революция за сваляне на законно правителство, и по тази причина, за да предизвикат революция, комунистите разчитат на огромен брой пехотинци, които споделят техните мрачни представи за морал, вяра и традиции. Така, революцията на пролетариата трябва да започне с подкопаване на религията, морала и цивилизацията.

След провала на уличните революции от 60-те години на 20-и век, бунтарите навлизат в академичните среди. Получават научни степени, стават учени, професори, правителствени служители и журналисти; и стават част от обществото, за да проведат "дългия поход през институциите". Така те инфилтрират и корумпират институциите с критична важност за поддържането на морала в западното общество, включително църквата, правителството, образователната система, законодателните и съдебните органи, арт средите, медиите и неправителствените организации.

След 60-те години на 20-и век, Съединените щати са като пациент с болки, но без способност да определи тяхната причина. Пара-марксистките идеи са дълбоко просмукани в американското общество и се разпространяват като метастази.

От многото изложени революционни теории и стратегии, стратегията на Клоуърд-Пивън, предложена от двама социолози от Колумбийския университет, е сред най-известните и е изпробвана с известен успех.

Основната идея на стратегията е използване на системата за социално подпомагане с цел разпад на правителството. Според американската правителствена политика, броят на хората, отговарящи на условията за социални обезщетения, е далеч по-голям от този на хората, които всъщност получават обезщетения. Докато тези хора са окуражавани или организирани да вземат обезщетения, те скоро ще изразходват средствата на правителството, и по този начин правителството ще бъде неспособно да свърже двата края.

Националната организация за социални права стои зад прилагането на тази стратегия. Според статистически данни, от 1965 г. до 1974 г., броят на получаващите социални помощи семейства с един родител нараства от 4,3 милиона на 10,8 милиона — повече от два пъти. През 1970 г., 28 процента от годишния бюджет на Ню Йорк отива за социални обезщетения. Средно, от всеки двама работещи, един получава помощи. От 1960 г. до 1970 г., броят на получаващите помощи в Ню Йорк нараства от 200 000 на 1,1 милиона души. През 1975 г., градът е на ръба на банкрут.

Стратегията на Клоуърд-Пивън e предназначена за създаване на криза. Затова може да бъде разглеждана като още едно приложение на теориите на Алински, една от които е да "накара врага да играе по собствените си правила".

След Октомврийската революция на Ленин, комунистическата партия се усъвършенства в интригите и машинациите. С помощта на много малък брой хора, тя подбужда мощни "революции" и "кризи", от които после се облагодетелства.

Подобни неща се случват в американската политика. Например, някои от левите идеи в Съединените щати са толкова радикални, че изглеждат неразбираеми за повечето хора. Защо, например, законодателите и длъжностните лица изглежда представляват само интереса на крайните малцинства (като транссексуалните хора), и пренебрегват важни въпроси като прехраната на мнозинството? Отговорът е прост: те не представляват истинското обществено мнение.

Веднъж Ленин казва, че профсъюзите са "трансмисионните ремъци между комунистическата партия и масите". [9] Комунистите откриват, че докато контролират профсъюзите, имат контрол върху огромен брой вотове. Докато контролират вотовете, могат да накарат длъжностните лица и законодателите да изпълняват заповедите им. Затова комунистите се стремят да получат контрол над профсъюзите и по такъв начин да контролират голям брой депутати и длъжностни лица, с цел да превърнат подривната политическа програма на комунистите в лява политика.

У. Клеон Скаузен пише в книгата си "Голият комунист", че една от 45-те цели на комунистите е "да превземат едната или двете политически партии в Съединените щати", и това се постига посредством такава операция. Редовите работници са принудени да членуват в профсъюзите, за да поддържат своите основни права и интереси, и така стават заложници на профсъюзите. Същият принцип важи при заплащане "такса спокойствие" на престъпните групи.

В анализ как комунистическите партии похищават демократични страни, Лудън говори именно за това. Той разделя процеса на три стъпки:

Първа стъпка: формиране на политика. По време на Студената война, Съветският съюз и неговите съюзници формулират политики, насочени към демократичните страни. Целта е да проникнат в и да доведат до разпад тези страни, преобразявайки ги отвътре по мирен начин.

Втора стъпка: индоктринация. По време на Студената война, хиляди комунисти от цял свят получават всяка година обучение в Съветския съюз и в социалистическите страни на Източна Европа. Обучението набляга как да се използват работническите движения, движенията за мир, църквите и неправителствените групи, с цел въздействие върху левите партии в съответните държави.

Трета стъпка: приложение. След Студената война, местни социалистически и комунистически групи в западните страни започват да играят по-съществена роля. Голям брой американци, повлияни от комунистическата идеология, се интегрират в обществото. Те или се заемат с политика, образование и академични проучвания, или стават част от медийните и неправителствените организации. Те използват натрупания през няколко поколения опит, да преобразят Съединените щати отвътре, и Съединените щати почти падат в ръцете им.

Системите в демократичните страни са изначално замислени за хора с известна морална нагласа и стандарт. За онези, склонни да използват всякакви средства за постигане на лоши цели, тези системи имат много слабости за експлоатиране; налице са многобройни, привидно законни начини за подриване на едно свободно общество.

В Китай има следната поговорка: "Не ни е страх, че крадците крадат, а че мислят за това". Комунистите и тези, които несъзнателно действат от тяхно име, правят всичко възможно да подриват политическата и социална система на свободните общества. След десетилетия комунистическо планиране и операции, правителствата и обществата в Съединените щати и други западни страни са силно отслабени, докато комунистическото мислене и елементи навлизат в политиката на САЩ.

8. Политическата коректност: дяволската полиция на мисълта

Комунистическите страни упражняват стриктен контрол върху словото и мисълта. Но след 80-те години на 20-и век, в Запада възниква друга форма на контрол върху словото и мисълта. Полицията на мисълта издига банера за "политическа коректност", за да всява безредици в медиите, обществото и образователната система, използвайки лозунги и масирана критика с цел ограничаване на словото и мисълта. Въпреки че мнозина вече са усетили зловредната сила на този контрол, те не са схванали идеологическия му произход.

Фрази като "политическа коректност", "прогрес" и "солидарност" са отдавна ползвани от комунистическите партии. Повърхностното им значение е да избягват използването на език, дискриминиращ малцинствата, жените, хората с увреждания и други. Например "чернокожите" трябва да бъдат наричани "афроамериканци", американските индианци трябва да бъдат наричани "коренното население на Америка", незаконните имигранти трябва да бъдат наричани "работници без документи" и така нататък.

Но скритият смисъл зад политическата коректност е класификация на хората в групи според статута им на жертва. Съответно, най-потиснатите трябва да бъдат третирани с най-голямо уважение и внимание. Отсъждането единствено на база идентичност и без да се вземат под внимание индивидуалните поведение и талант, са основа на така наречената "политика на идентичността".

Този вид мислене е изключително популярен в Съединените щати и други западни страни. По неговата логика, чернокожите лесбийки, дискриминирани по отношение на раса, пол и сексуална ориентация, заемат първо място по статут на жертви. В другата крайност са белите хетеросексуални мъже: те са считани за най-привилегировани и по логиката на политиката за жертвите, са в дъното на йерархията.

Този тип класификация е идентичен със случващото се в комунистическите страни, където хората са класифицирани в "пет червени класи" и "пет черни класи" според богатството и класата им преди революцията. Китайската комунистическа партия елиминира и потиска земевладелците и капиталистите заради "погрешен" класов статут, напада интелектуалците наричайки ги "смръдливата стара девета класа" и скандира, че "бедните са най-умните; благородниците най-глупавите".

Поради сложни исторически, включително социални и индивидуални причини, някои групи имат по-ниско политическо и социално-икономическо положение, и то не може просто да се обясни като потисничество. Но политическата коректност издига изкуствена граница в умовете на хората. Тя установява двоичен код, според който съгласните с твърденията на политическата коректност са считани за морални, докато несъгласните са обвинявани в расизъм, сексизъм, хомофобия, ислямофобия и така нататък.

От университетите се очаква да насърчават култура на свободно изразяване, но вместо това те са се превърнали в затвори на мисълта. Светът е заглушен и неспособен открито и честно да се справи с проблеми в политиката, икономиката и културата. В името на политическата коректност, някои организации още повече се стремят да отстранят традиционната религия от обществената сфера. Нещо повече, някои страни разширяват определението за "реч на омразата" и го включват в закона, по този начин подчинявайки училища, медии и интернет компании. [10] Това е стъпка към същите ограничения върху словото като в комунистическите страни.

След президентските избори в САЩ през 2016 г., Съединените щати станаха още по-разединени. В големите градове се надигна вълна от протести и зачестиха нарушения на свободата на словото. През септември 2017 г., изява на консервативния автор Бен Шапиро — поканен да говори в Калифорнийския университет, Бъркли — бе осуетена заради заплахи от Антифа за насилие. Полицията в Бъркли бе мобилизирана и изпрати три хеликоптера; мерките за сигурност бяха оценени на над 600 000 щатски долара (1 000 000 лв.). [11]

На въпрос на репортер: "Какво ще кажете за първата поправка?", протестиращ студент отговори, че тя вече не важи. [12] По ирония на съдбата, студентското движение през 1964 г. започва с борба за свободата на словото в Бъркли. В наши дни, левите използват свободата на словото, за да лишават другите от законна платформа за изразяване.

През март 2017 г., американският социолог Чарлз Мъри е поканен да говори в колежа "Мидълбъри" в щата Върмонт. Докато е там, го нападат физически, а придружаващ го професор е ранен. През март 2018 г., дългогодишният професор Ейми Уакс от правния факултет в Пенсилванския университет е освободена от някои от преподавателските си задължения, след като публикува "политически некоректна" статия. [13] Oрганизации, действащи под лозунга за борба с речта на омразата, заклеймяват редови консервативни групи като "хейтърски". Също има случаи на консервативни автори и учени, заплашвани заради изказвания или присъствие на различни събития. [14]

Намесата в свободата на словото от страна на левите не представлява нормално разискване между хора с различни идеи. Става въпрос за това, че призракът на комунизма използва хора със зла умисъл, провокирайки ги да възпрепятстват истината и потискат праведни, или поне нормални, мнения. В своята същност, политическата коректност е заменяне на праведни политически и морални стандарти с изкривени такива; тя е дяволската полиция на мисълта.

9. Разпространението на социализма в Европа

Социалистическият интернационал произлиза от Втория интернационал, основан от Енгелс през 1889 г. По време на основаването на Втория интернационал, по света има над 100 политически партии на базата на марксизма. От тях, 66 са управляващи партии, придържащи се към социализма в своите страни. Името "Социалистически интернационал" възниква през 1951 г., след Втората световна война, и обхваща социалдемократически партии от цял свят.

От Втория интернационал са спуснати социалистически партии навсякъде из Европа; някои от тях дори стават управляващи. Сред ранните социалисти са Ленин, който насърчава революция с насилие, и хора като Карл Кауцки и Едуард Бернщайн, които прокламират прогресивните реформи.

В Социалистическия интернационал, социалистическата демокрация и демократичният социализъм са почти идентични. Те промотират идеята, че социализмът е новата система, която ще замени капитализма. Понастоящем, Социалистическият интернационал включва над 160 организации и членове. Той е най-голямата международна политическа организация в света.

Партията на европейските социалисти (ПЕС), активна в Европейския парламент, е също съюзник на Социалистическия интернационал. Нейни членове са социалдемократическите партии в Европейския съюз и в съседни страни. Основана е през 1992 г. и нейни членове са част от повечето водещи европейски организации, включително от Европейския парламент, Европейската комисия и Европейския съвет.

Понастоящем, в ПЕС членуват 32 партии от 25 страни на Европейския съюз и Норвегия, 8 асоциирани членове и петима наблюдатели, общо от 45 политически партии. ПЕС се занимава с огромен набор от дейности. Главните цели, заявени от ПЕС, са подсилване на социалистическото и социалдемократическото движение в Европейския съюз и в цяла Европа, и развиване на тясно сътрудничество между членуващи партии, парламентарни групи и други. По същество, ПЕС работи енергично за прокарване на социалистическата кауза.

Шведската социалдемократическа партия, управляващата партия в Швеция, открито твърди, че използва марксизма за свой теоретичен водач. През своите десетилетия управление, партията прокламира социалистическите идеологии за равенство и благополучие. Портрети на Маркс и Енгелс висят по стените в сградата на партията и днес.

Водещите принципи на британската Лейбъристка партия се основават на фабианския социализъм. Както беше обсъдено по-рано, фабианският социализъм е просто версия на марксизма, но набляга върху ползването на постепенни методи за прехода от социализъм към комунизъм. Той също подкрепя високи данъци, високи социални обезщетения и други социалистически идеи. Лейбъристката партия управлява Великобритания многократно през последните десетилетия и винаги насърчава фабиански социалистически идеи.

Комунистическата партия на Великобритания е също много активна в опитите си да влияе на британската политика, дори списва собствен вестник, "Морнинг стар". Партията е основана през 1920 г. и през най-силните ѝ години, нейни членове са представители в Камарата на общините. В началото на парламентарните избори във Великобритания през 2017 г., Комунистическата партия неочаквано обяви, че възнамерява да подкрепи водещия ляв кандидат на Лейбъристката партия.

Изтъкнат член на Лейбъристката партия промотира социализма и национализацията на активи през последните 40 години. През септември 2015 г., той оглави Лейбъристката партия с категорична подкрепа на 60 процента от членовете. Години наред, този политик е виден участник в събития и дейности на ЛГБТ (лесбийки, гейове, бисексуални и транссексуални лица). Когато репортер на BBC го пита какво мисли за Маркс, той го възхвалява като велик икономист и "забележителна личност с огромен опит, от когото можем да научим много".

Социалистическата партия е най-голямата лявоцентристка политическа партия във Франция и член на Социалистическия интернационал и ПЕС. Нейният кандидат е избран за президент на страната през 2012 г.

Италианският ветеран комунист Антонио Грамши не само основава Италианската комунистическа партия през 1921 г., но действа като неин генерален секретар. До 90-те години на 20-и век, Италианската комунистическа партия е много активна, бидейки дълго време втората най-голяма политическа партия в страната. През 1991 г., партията е преименувана на "Демократи от левицата".

Германия не е изключение; тя е родното място на Маркс и Енгелс и дом на влиятелната Франкфуртска школа, друг израз на марксизма.

В други европейски страни, като Испания и Португалия, има активни комунистически партии със значимо влияние. Цяла Европа — не само страните от Източна Европа — е доминирана от комунизма. Некомунистическите страни в северна, южна и западна Европа умишлено или неумишлено насърчават или възприемат комунистически идеологии и политики. Не би било преувеличено да се каже, че Европа е "във вражески ръце".

10. Защо се хващаме на номерата на Дявола?

В книгата си "Политическите пилигрими", американският социолог Пол Холандер разказва историите на редица млади, привлечени от комунизма интелектуалци, които пътуват до Съветския съюз, маоистки Китай и комунистическа Куба. Тези млади политически пилигрими не виждат никоя от случващите се там ужасяващи злоупотреби, и след като се върнат в своята родина, ентусиазирано пишат книги, прославящи социалистическите политики. [15]

Комунистическата идеология е идеология на дявола, и с течение на времето, хората виждат все по-ясно, че навсякъде, където има комунизъм, има насилие, лъжи, война, глад и диктатура. Въпросът е, защо все още има толкова много хора, които всеотдайно помагат на дявола да разпространява своите лъжи и дори стават негови послушни инструменти?

В Съединените щати, например, в различни периоди и по различни причини, хората са привлечени от комунизма. Най-ранните членове на Комунистическата партия на САЩ са имигранти. Техният икономически статус е нисък и за тях е трудно да се интегрират в общността. Така те се присъединяват към партията основно заради влияния от своята родина (главно Русия и източноевропейски страни).

След Голямата депресия, влиянието на марксизма в Запада нараства драматично, и почти цялата интелектуална класа в западния свят поема ляв курс. Мнозина интелектуалци посещават Съветския съюз и след като се връщат у дома, изнасят речи и пишат книги, промотиращи комунистическата идеология. Сред тях са влиятелни мислители, писатели, художници и журналисти.

През 60-те години на 20-и век, поколението на демографския бум влиза в колежа; неговите представители растат в поствоенно охолство, но са заблудени от изменените от комунизма идеологии, в резултат на което възприемат похвати от контракултурата, като антивоенни протести, феминизъм и други подобни. Следващото поколение студенти е обучавано в леви убеждения, тъй като преподавателите са "щатни радикали" — дългият поход на комунизма през институциите най-после успява, давайки началото на цикъл за собствено възпроизвеждане и вечна поддръжка.

В книгата "Майстори на измамата", посветена на изобличаване на комунизма, директорът на ФБР в продължение на 37 години, Джон Едгар Хувър, класифицира комунистическите активисти в пет групи: официални партийни членове, тайни партийни членове, спътници, опортюнисти (които подкрепят партията за личен интерес) и наивници. [16] На практика, има много малко извънредно зли и заклети комунистически активисти; може би повечето членове на комунистическата партия са просто наети?

Американските журналисти Джон Сайлъс Рийд и Едгар Сноу изиграват главна роля в промотирането на комунистическата идеология по света с книгата на Рийд, "Десет дни, които разтърсиха света" и тази на Сноу, "Червена звезда над Китай". Рийд е един от тримата американци, погребани в Кремълския некропол, което означава, че той самият е комунистически активист. Неговото описание на Октомврийската революция не е обективно отразяване на истинските събития, а грижливо подготвена политическа пропаганда.

Сноу е спътник на комунизма. През 1936 г., молбата му за интервю с член на ККП обхваща въпроси от над десет области, включително дипломация, отбрана срещу вражеско нашествие, неравностойни спогодби, чуждестранни инвестиции, нацизъм (националсоциализъм) и други. По-късно, Мао Дзъдун се среща със Сноу в пещера в Шанбей (в северната част на провинция Шаанси) и отговаря на въпросите му с цел да създаде положително впечатление за ККП. Коварната ККП използва младия и наивен Сноу като инструмент за разпространение по света на своите умело измислени лъжи.

Юрий Безменов, бивш шпионин на КГБ, си спомня как е приемал чужди "приятели" по време на работа. Графикът бил частично подготвян от тайните служби на Съветския съюз. Посещенията на чужденците по църкви, училища, болници, детски градини, фабрики и другаде, били предварително уговорени. В тях участвали комунисти или преминали обучение политически доверени лица, с цел да се гарантира, че ще говорят с един глас. Безменов дава пример с водещото американско списание "Лук" от 60-те години на 20-и век. От списанието изпратили журналисти в Съветския съюз, но накрая публикували материали, подготвени от съветските тайни служби, в това число снимки и печатни копия.

По такъв начин, съветска пропаганда излиза пред обществеността от името на американско списание, подвеждайки американците. Безменов казва, че много журналисти, актьори и звездни атлети могат да бъдат извинени, че са останали слепи за реалността, докато са били на посещение в Съветския съюз, но че поведението на голям брой западни политици е непростимо. Според бившия шпионин, те са плели лъжи и са се стремили към сътрудничество със съветските комунисти с цел лична слава и печалба, и това ги прави морално покварени. [17]

В книгата "Още можеш да разчиташ на комунистите... да са комунисти", Фред Шварц анализира защо младежи от заможни семейства са били запленени от комунизма. Той изброява четири причини за това: първо, разочарование от капитализма; второ, вяра в материалистическата философия за живота; трето, интелектуално високомерие и четвърто, неудовлетворена потребност от религия. Интелектуалното високомерие се отнася до опита на младите хора между 18 и 20 години: те лесно стават жертви на комунистическата пропаганда заради частично разбиране на историята, негодувание срещу властите и желание за бунт срещу традицията, властта и етническата култура, в която са израснали.

Неудовлетворената потребност от религия отразява факта, че у всеки човек има своеобразен религиозен импулс, който го кара да се извисява духовно. Но атеизмът и теорията за еволюцията, насадени с образованието, правят човек неспособен да извлече удовлетворение от традиционните религии. Комунистическата фантазия за освобождаване на човечеството се възползва от тази скрита човешка потребност и служи като заместител на религията. [18]

Интелектуалците имат склонността да се подлъгват по радикални идеологии. Това явление е привлякло вниманието на учените. В книгата си "Опиумът на интелектуалците", френският философ и социолог Реймон Арон посочва, че от една страна, интелектуалците на 20-и век остро критикуват традиционната политическа система, а от друга — с охота понасят или дори затварят очи за диктатурата и масовите убийства в комунистическите страни. Той счита левите интелектуалци — превърнали своята идеология в светска религия — за лицемерни, тиранични и фанатични.

В своята книга "Интелектуалци: от Маркс и Толстой до Сартр и Чомски", британският историк Пол Джонсън анализира живота и радикалните политически възгледи на Русо и на дузина интелектуалци, негови последователи. Джонсън открива, че те споделят фаталните слабости арогантност и егоцентризъм. [19]

В своята книга "Интелектуалци и общество", американският учен Томас Соуел също описва подробно необикновената арогантност на тези интелектуалци.

Тези учени основават анализа си на комунистическите интелектуалци върху внимателна преценка и анализ, но ние бихме искали да насочим вниманието към друга, неотразена от тях причина, защо интелектуалците могат да бъдат заблудени толкова лесно.

Комунизмът е демонична идеология, която не принадлежи на коя да е традиционна култура в човешкото общество. Тъй като тази идеология е в противоречие с човешката природа, тя никога не може да бъде разработена от човека, а трябва да е наложена и насадена отвън. Под влиянието на атеизма и материализма, съвременните академични и образователни общности са изоставили вярата в Бог. Сляпата вяра в науката и боготворенето на така наречения човешки разум позволяват хората да станат роби на тази демонична идеология.

След 60-те години на 20-и век, комунизмът масово нахлува в американското образование. Още по-лошо, много млади хора — бомбардирани от леви медии и получили опростено образование — се отдават на телевизия, компютърни игри, интернет и социални медии. Те са превърнати в "снежинки": хора без знание, глобален поглед, чувство за отговорност, усет за история и способност за справяне с предизвикателства. С насадени от поколението на техните родители комунистически и производни на комунистическите идеологии, те биват индоктринирани и възприемат изкривена рамка за оценка на новите факти, които виждат и чуват. Т.е., комунистическите лъжи формират около тях филм, който им пречи да видят ясно действителността.

За да измами хората, демонът широко използва човешките слабости: глупост, невежество, себелюбие, алчност и доверчивост. Междувременно се възползва също от идеализма и романтичните фантазии за добър живот. Това е най-тъжното от всичко.

Всъщност, комунистическата държава няма нищо общо с романтичните фантазии на истински вярващите в комунизма. Ако те наистина бяха живели под комунистически режим вместо само да го посетят по време на приятно пътуване, може би щяха да осъзнаят това.


Призракът на комунизма прониква в западния свят под прикритие. Едва когато се извисим над конкретните явления и видим нещата от по-високо ниво, ще можем истински да видим лицето и целите на призрака.

Истинската причина призракът да може да постигне целта си е, че хората са изоставили вярата си в боговете и са занижили моралните си стандарти. Само когато съживим вярата си в боговете, изчистим съзнанията си и издигнем своя морал, ще можем да се избавим от демонично влияние и контрол. Ако цялото човешко общество се завърне към традицията, призракът няма да има къде да се скрие.

Препратки (продължение)

[1] Дейвид Хоровиц, "Правилата за революция на Барака Обама: моделът Алински", Шърман Оукс, Калифорния: Дейвид Хоровиц Фрийдъм сентър, 2009 г., страници 6, 16

[2] Сол Алински, "Тактики, Правила за радикали: практически наръчник за истински радикали", Ню Йорк: Винтидж Букс, 1971 г.

[3] Дейвид Хоровиц, "Правилата за революция на Барака Обама: моделът Алински", Шърман Оукс, Калифорния: Дейвид Хоровиц Фрийдъм сентър, 2009 г., страници 42–43

[4] "Плейбой: интервю със Сол Алински", Ню Инглиш Ревю,  https://www.newenglishreview.org/custpage.cfm?frm=189050

[5] Дейвид Хоровиц, "Правилата за революция на Барака Обама: моделът Алински", Шърман Оукс, Калифорния: Дейвид Хоровиц Фрийдъм сентър, 2009 г.

[6] Райън Лиза, "Агитаторът", Ню Репъблик, 19 март 2007 г.,  https://newrepublic.com/article/61068/the-agitator-barack-obamas-unlikely-political-education

[7] Райън Лиза, "Агитаторът", Ню Репъблик, 19 март 2007 г.,  https://newrepublic.com/article/61068/the-agitator-barack-obamas-unlikely-political-education

[8] "Плейбой: интервю със Сол Алински", Ню Инглиш Ревю,  https://www.newenglishreview.org/custpage.cfm?frm=189050

[9] В. И. Ленин, "За ролята и функциите на профсъюзите в условията на новата икономическа политика",  https://www.marxists.org/archive/lenin/works/1921/dec/30b.htm

[10] Нейтън Пинкоски, "Джордан Питърсън и превключването на леви и десни по отношение на свободата на словото", Федералист, 2 февруари 2018 г.,  http://thefederalist.com/2018/02/02/jordan-peterson-marks-fulcrum-right-lefts-side-switch-free-expression/

[11] Андрю О'Райли, "Протестите на Антифа означават високи разходи за сигурност за седмицата на свободата на словото в Бъркли, но кой плаща сметката?", Фокс Нюз, 15 септември 2017 г.,  http://www.foxnews.com/us/2017/09/15/antifa-protests-mean-high-security-costs-for-berkeley-free-speech-week-but-whos-paying-bill.html

[12] Крис Пандолфо, "Истински цветове: студентски лидер казва, че първата поправка не важи за Бен Шапиро", Консърватив Ревю, 20 октомври 2017 г.,  https://www.conservativereview.com/news/true-colors-student-leader-says-1a-doesnt-apply-to-ben-shapiro/

[13] Джесика Шладебек, "Професор по право от Пен губи преподавателски права заради изявление, че чернокожи студенти 'рядко' получават високи оценки", Ню Йорк Дейли Нюз, 15 март 2018 г.,  http://www.nydailynews.com/news/national/law-professor-upenn-loses-teaching-duties-article-1.3876057

[14] "Хаос в кампуса: ежедневни подигравки в продължение на седмица", Нешънъл Ревю, 12 октомври 2017 г.,  https://www.nationalreview.com/corner/campus-chaos-daily-shout-downs-week-free-speech-charles-murray/

[15] Пол Холандер, "Политическите пилигрими", Ню Йорк: Оксфорд юнивърсити прес, 1981 г.

[16] Джон Едгар Хувър, "Майстори на измамата", Ню Йорк: Хенри Холт енд Къмпани, 1958 г., страници 81-96

[17] Томас Шуман (Юрий Безменов), "Липсата на 'новости' е добра новина", Лос Анджелис: Алманах, 1985 г., страници 65–75

[18] Фред Шварц и Дейвид Ньобел, "Още можеш да разчиташ на комунистите... да са комунисти (също социалисти и прогресивисти)", Маниту Спрингс, Колорадо: Крисчън антикомунизъм крусейд, 2010 г., страници 44–52

[19] Пол Джонсън, "Интелектуалци: от Маркс и Толстой до Сартр и Чомски", 2007 г., преработена версия, Харпър Перениъл, стр. 225

 


 

Този уебсайт използва cookies